
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да съ6удиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
...........................................................................(Димчо Дебелянов)
Скоро се размотавах в старото си училище и като никога усетих какво е носталгия.За миг си припомних как крещяхме по коридорите и вдигахме училището във въздуха(бяхме безобразен клас).Сякаш стените бяха изпълнени с нашите гласове.Спомените връхлитаха един след друг.Един прекрасен клас,съвсем безгрижен и мнго единен.Ето това ми липсва,въпреки симпатичните колеги в УНСС.Нищо не може да се сравни с последните 5 години изживяни в 12-то.Ама така е,не може вечно да съм ученик в средно училище(т.е. може пример е Ван Уайулдър)всичко се мени,може би еднообразието щеше да ме съсипе там,въпреки че всеки ден беше с пъти по различен от предходния.
Гледайте снимката горе и разберете що за училище е това--най-якото.