"Пързаляй се,за да умреш"

Детето знае много неща за този странен мъж, чувало е за безбройните му премеждия, див нрав и противоречива същност и усеща невидима, неразрушима връзка с него. То никога няма да бъде безразлично към човека, но не е напълно сигурно дали го обича, ненавижда или може би и двете. Детето ще страда до края на живота си. Развитието му никога няма да бъде пълноценно, а стремежите му винаги ще бъдат спъвани от непреодолими препятствия. Трудно му е да се концентрира, да улови и задържи мисълта си върху едно единствено нещо и да си спомни дори това, което е научило едва вчера.Това е разказ за двама души, две напълно различни личности, чиито съдби са свързани и въпреки това трагично разделени - несръчното дете с наранена памет, което има нужда от писмени инструкции, за да си спомни за какво се използва четката за зъби и великия мъж с тежък характер, познат на всички истински фенове на ските с името Дивия Бил Джонсън.Странното взаимоотношение между двамата ми напомня неумолимо за древната хинду концепция за кармата. Под една или друга версия тя присъства в почти всяка религия, философия и дори в науката. Кармата не е просто съдба, а сумата от причини и следствия, породени от решенията и действията на даден човек в миналото, настоящето и бъдещето. Боговете имат думата донякъде, но всеки носи отговорност за своята собствена карма - тя е универсален механизъм, според който всяка акция води до реакция, всяко действие носи последствие. Невидими нишки свързват решенията ни с живота на много хора и са в състояние да променят както техните, така и нашите собствени съдби. Колкото по-дълго живея на този свят, колкото повече научавам, толкова повече елементи от идеята за кармата откривам навсякъде около себе си. Има ги и в християнството, и в будизма, и в теорията на хаоса и дори в третия закон на Нютон.Открих ги и в живота на легендарния спускач Бил Джонсън. Може би го помните или поне сте чували за него. Аз няма да забравя откаченото му спускане през 1984 по стръмните склонове на Биелашница. Олимпиадата в Сараево бе пълна с незабравими моменти, но Бил определено стана автор на една от най-интересните интриги. Само два дни преди състезанието скандалният американец беше вбесил цялата скиорска общественост със следното, станало легендарно изказване: "Ясно е защо аз съм тук. Но за какво въобще са дошли всички останали? Сигурно, за да се борят за второто място."Подобна арогантност бе нещо нечувано. По онова време Джонсън беше неизвестен, 23-годишен нахалник, с репутация на човек без репутацияПочти никoй не го познаваше и не гледаше сериозно на него и въпреки че в краткото му резюме имаше една-две победи за Световната купа, шансовете му на олимпиадата бяха смятани за минимални. Американец никога не бе печелил какъвто и да било медал в спускане, така че фаворитите от Швейцария и Австрия бяха разярени от изказването на Джонсън и възнамеряваха да го накарат да съжалява за него.Но Бил знаеше нещо повече от тях. Месец преди старта лаборатория в Бъфало бе установила, че аеродинамичната стойка на Джонсън е с цели 5% по-добра от тази на който и да било скиор на света. Бил нямаше техника - стратегията му беше проста - бъди абсолютно луд, развий максималната възможна скорост, пък каквото щека покаже Когато състезанието започна, лудият американец сложи гарвановочерния си шлем и прелетя като снаряд по пистата, развивайки самоубийствена скорост. Снегът беше мек и пресен, но въпреки това трасето беше много бързо, с дълги прави участъци, които сякаш бяха създадени за маниакално смелия Джонсън. Бил групира тялото си в идеална аеродинамична стойка "яйце" и почти не излезе от нея до края на спускането. Мандибулите на останалите скиори буквално увиснаха до земята: Дивия Бил влизаше в завоите като пилот от Формула 1 и не намали дори в трудния "технически" участък. Ските му бяха две огромни, червени, 225-сантиметрови шейни "Атомик", които заприличаха на огнена мъглявина под краката му - нещо като пламъка след трасиращ куршум.Джонсън прелетя през финала и удари една от най-фамозните спирачки в историята на този спорт. Епичното закантване предизвика облак от сняг и когато той най-после се разсея, от него като от бушуваща морска пяна триумфално изплува Дивия Бил - новороденият бог на планината!В рижавата му коса блестяха висулки а в сините му очи искреше неподправена лудост. Времето му бе 1:45:59. След него се спуснаха 55 елитни скиори, но никoй не можа дори да се доближи до резултата му. Това бе първото алпийско злато за Америка в олимпийската история и последният успех в кариерата на Бил. За съжаление и преди, и след този величествен миг в Сараево животът на Джонсън бе безкрайна поредица от неправилни решения, печални грешки и необмислени постъпки. Характерът на Бил бе толкова труден и опърничав, че останалите скиори избягваха дори да контактуват с него. Той ненавиждаше реда и приветстваше хаоса. Ски аристокрацията и нейните традиции бяха неразбираеми за него.Златото, казват, не ръждясвало, но проклетият метал сякаш погълна самоличността на Джонсън и превърна последните остатъци от здрав разум на талантливия скиор в покрити с ръжда развалини. Бил престана да тренира и се отдаде на безкрайни купони, пиене и разхищение. Парите на спонсорите бързо се стопиха, а вследствие на безотговорен режим и липса на дисциплина започнаха да се трупат и тежки контузии на коляното и най-вече на гръбнака. Така олимпийският шампион бе изхвърлен от отбора и не можа да си издейства виза за следващите игри. Със съпругата си Джина и цялата покъщнина Бил почна да обикаля страната без цел и посока в търсене на някаква почва, върху която да хвърли котва. Интересното е, че въпреки грапавия си характер той имаше добре изплетена мрежа от лоялни до смърт приятели. Повечето хора го избягваха, но тези, които спечелеха доверието му, ценяха приятелството му и знаеха, че винаги могат да разчитат на него.Години наред семейството живееше в стар фургон и обикаляше от приятел на приятел, от една надежда за по-добър живот до следващата. Някогашното величие си намираше работа тук-таме като дърводелец и си докарваше по някой допълнителен долар със ски уроци за богаташи. Но Джонсън винаги е бил движен от неспокойствие, винаги е предпочитал да съществува на ръба. Стилът му на каране не е случаен - целият му живот бе едно стремглаво, саморазрушително спускане надолу - без завои, без финес, без техника. Развий максимална скорост, не мисли за особеностите на маршрута, пък каквото щека покаже! Бил предизвиквал смъртта почти всеки ден, при всяка възможност. Сякаш искал да счупи всяко табу, да се надсмее над всяко правило. Надувал мотора си без каска и с огромна скоростПравел откачени, ненужни каскади и дори карал сърф сред огромните вълни на Тихия океан в полунощ!Жена му го обичала безумно, но ежедневният страх за живота му почнал да разяжда търпението й. През 1990 се родил прекрасният им син Райън, който сякаш ги сплотил веднъж завинаги. Но 13 месеца по-късно в поредния им временен дом, този път в Лейк Тахо, Калифорния, Райън се измъкнал от столчето си, някак си отворил плъзгащата се врата към двора и паднал в малкия басейн зад къщата. Джонсън е трябвало да наглежда детето, но точно в този момент е бил с гръб към него и не го забелязал. Бил чул плясъка, втурнал се ужасен към басейна и извадил изпадналия си в безсъзнание син. Той останал в кома три седмици. Знам какво мислите. Мислите, че детето, за което стана дума в началото на разказа, е Райън. Че макар и осакатен, е все още жив. За съжаление истината е, че Райън не се събуди от комата и лекарите изключиха системата, поддържаща живота му. Бракът на Бил и Джина продължи още няколко години, но смъртта бе опустошила завинаги душите им и бе обрекла взаимоотношенияета им. Джонсън се бе хванал за съпругата си като за последен спасителен пояс и когато неизбежното се случи и тя го напусна, той реши, че единственият начин да си я върне, е да изживее отново олимпийска слава. Така Бил взе най-откаченото решение в живота си и на 40-годишна възраст обяви, че ще се бори за златото в Солт Лейк Сити. Без спонсор и с един чифт очукани, архаични ски "Атомик" той участваше в турнири и малко по малко започна да се придвижва напред към целта си. Бил влезе във форма и започна да диша във врата на скиори с 20 години по-млади от него. Изведнъж мечтата му вече не изглеждаше толкова налудничава. Един ден, воден от необясним импулс, изтатуира върху дясното си рамо думите "Пързаляй се, за да умреш!".На последната квалификация в Монтана Бил трябваше да се спусне по трасето на Биг Маунтин, където има сложен участък, наречен Тирбушона. Противно на всякаква логика Джонсън влетя в него на пълна скорост. Ските му се отвориха, той изгуби баланс и излетя от пистата с около 90 км/ч. Направи пълно салто във въздуха и посрещна твърдия като цимент сняг с лицето си. При удара мозъкът му се усукал в черепната кутия и няколко кръвоносни съда са се спукали, предизвиквайки жесток кръвоизлив в лявото полукълбо. Долната и горната челюст са се срещнали с чудовищна сила, като прерязали напълно езика на скиора. Парчета плът и отломъци от зъби попадат дълбоко в трахеята. Кръв започва да наводнява дробовете му...Хеликоптер го докарва мълниеносно в болницата, където лекарите са изумени, че Джонсън е все още жив. Невероятно рискована 3-часова операция отстранява кръвоизлива в мозъка. Специална туба в трахеята го спасява от задушаване и кръвта е изпомпана от дробовете му. Подобно на сина си, Бил прекарва три седмици в кома, но за разлика от него излиза от нея и като по чудо започва малко по малко да възвръща функциите си. През последните шест години Джонсън се е научил отново да ходи, да чете и дори да кара кола. Но огромна част от миналото му е изгубена завинаги. Бил не помни почти нищо от 90-те години, не вярва, че е разведен и от време на време пита през сълзи къде е жена муНепосредствената му памет често чезне, а мисълта му се лута и кръжи безпомощно около най-елементарния проблем. Присаденият език е на практика едно безформено парче месо, така че речта му представлява трудно разбираемо фъфлене. Дясната част на тялото му е с понижен мускулен тонус и движенията са бавни и мъчителни. Характерът на Бил също е променен - няма ги арогантната самоувереност, агресивност и вулгарен речник.Днес Джонсън е приветлив, спокоен и с блуждаеща усмивка на лицето. "В много отношения е на нивото на 6-годишно дете", твърди приятелят му Джон Криъл. Бил живее с майка си и никога няма да може да бъде самостоятелен. Пораженията върху мозъка му са трайни и масивни и по-нататъшното му развитие е ограничено. Въпреки това помни всяка секунда от златното спускане през 1984, помни и всеки изпълнен с агония детайл около смъртта на сина си. Но това сякаш са спомени, идващи от нищото, спомени, свързващи две напълно различни личности, които нямат нищо общо помежду си, въпреки че споделят едни и същи отпечатъци от пръсти и всичките 46 хромозома. Легендарният скиор и детето са обитавали едно и също тяло, но едно кошмарно падане, една жестока травма ги е разделила завинаги. Защо обаче ми се струва, че те също са разделени далеч по-убедително от онзи вездесъщ механизъм от мнoгoбройни причини и следствия, който мъдрите индуси са нарекли карма. Нали тя дърпа конците, изтъкани от самите нас, създава ситуации и обстоятелства и променя толкова много съдби. Боговете имат думата донякъде, но когато човек реши да се спуска цял живот право надолу и да се пързаля, за да умре, той е отговорен за своята собствена карма и за кармата на детето, което ще остане след смъртта му.Сега Бил Джонсън е на 47 години. Снегът, който някога хриптеше покорно под ските му, вече се е настанил в косата муНо детето не познава себе си в прошарения, застаряващ мъж в огледалото. То просто е заключено в тялото му и ще трябва да се научи как да живее в него. Затова майка му пише бележките с инструкции и ги лепи в банята. "Това е пяна. Пяна за бръснене. До нея е ножчето. Сложи тънък слой пяна върху лицето си. Избръсни се внимателно с ножчето." Големи печатни букви. Кратки изречения. Всичко е ясно. Детето знае какво трябва да прави. Но дали разбира всеки надпис в огледалото? Дали знае, че дължи съществуването си на думите, които го гледат с мастилена обреченост от собственото му тяло: "Пързаляй се, за да умреш!"